Дълги години като всеки млад човек се увличах по духовно самоусъвършенстване, по различни практики, гурута и така наречени New Age течения, повечето от които взети директно от източни духовни учители, доста от които в последствие видоизменени по западен модел. Много от тях пропагандират един вид „не-действие“, а визуализация, на принципа, че мислите определят битието, което и до сега не отричам. Но това напълно правдоподно твърдение се подкрепя и от крайната концепция, че няма нужда от действие, защото първо трябва да променим себе си, а не света, да се съсродоточим върху това да работим върху себе си и индивидуалното си развитие, което е една изключително самостоятелна дейност и работа, която не те обвързва с каквато и да е общност. Не само това, ами и доста от тези течения заявяват, че всяка обвързаност те лишава от блажено жадуваната свобода, че човек е свободен, само ако се „освободи“ от всяко едно определение, което само по себе си го отделя от другите и му слага рамка, че трябва да си „никой“, за да си силен и неуязвим, и че всяка идентичност е капан, в който ако попаднеш, се отдалечаваш от целта - така нареченото духовно развитие и свобода. Във всички отношения трябва да отстояваш себе си и няма смисъл да се бориш и да вдигаш революции, защото с мисъл/медитация, можеш да постигнеш всички свои желания индивидуално (ако са ти останали такива). Като някак двете идеи за необвързаност и бездействие се допълват, докарвайки човек до тотално самотно съществуване, в което, без да иска, издига своя „Аз“, своята индивидуалност, лишена от съдържание, на пиедестал и действа „освободен“ и величествен в света, приемайки всичко и не свързвайки се с никой, избягвайки всяко противоречие, защото отдавна се е възвесил се над дуалния свят. И ето го капанът... ; защото нашият свят е дуален и материален, по своята същност, от което следва, че само конкретни насочени действия на човек, изграден с воля, реално променят нещо и оставят следа. Волята естествено е подкрепена и заредена от мисълта, но всичко друго, което години наред упойва хората поддали се на тези течения, е илюзия, която създава от тях същества без воля, без идентичност и без способност за свързване и живот в група/общество. Твърдо върви убеждението в тези среди, че светът сам върви в тази посока - това била новата ера на самодостатъчния човек-андроген, без да се заявява явно, че това е и посока на самотен, бездушен егоизъм, достигнал своята най-висша степен.
Тези увлечения
бяха силно отговарящи на младостта, която иска да се бори, а се чувства
безсилна. Тя намери в тях един отдушник, в който да потопи гнева си и
безсилието си от това, че не може сама да промени света, каквато всъщност винаги
е била истинската подбуда на младежкия ми плам. Предполагам има хиляди като мен
упоили се в тези розови облаци, живеещи в една самотна илюзия. Там затваряш
вратите на всяка информация, която те отдалечава от изградената от теб красива картина
и живееш в райската градина на своето незнание, потопен в мига и в настоящето.
От време на време си даваш сметка, че нямаш минало и нямаш бъдеще. Затваряш си
очите за факта, че бъдещето ти някъде по пътя се е изгубило и то от части
благодарение именно на факта, че мнозинството наоколо са точно като теб: уж
„щастливи“, но всъщност напълно изгубени млади хора, които живеят само за мига
- без ценности (освен „свободата“) и без надежда.
На фона на това
национализмът беше затулен някъде дълбоко в дебрите на моята душа, считайки, че
той си е там - една остаряла вещ, като спомен от детството, от който няма нужда
сега, когато вече съм пораснала и когато той просто е факт, основа, която няма
къде да ми бяга и която мислех, че всеки пази в джоба си, защото не знаех... Не
знаех, че светът се е променил и вече не е светът от моето детство или младост.
Не знаех, че учебниците са се променили и са пълни с лъжи, че хората са
забравили кои са, че не само са неглижирали като мен родината си, но и не искат
да са част от нея, срамуват се от нея или просто са я забравили, че „национализъм“
и „патриотизъм“ са станали едва ли не срамни думи приравнени с комунизъм и/или
фашизъм, че някои дори изпитват омерзение към българските традиции и празници,
че това се прави нарочно и че вече е постигнат огромен напредък в тази
чудовищна посока – на пълно отчуждаване от българщината. И че именно и такива
като мен имат вина за това, пъхнали чувството за род и родина в задния джоб. Не
знаех, че вече почти са ни превзели и че, колкото и конспиративно да звучи,
именно тези книги и лекции за духовно самоусъвършенстване и развитие, взели за
основа източните течения, но дошли от запад, са едно от основните им оръжия за
тази цел. Не знаех, че родината ми си отива не само физически, но и от умовете
и сърцата на българите. И тогава дойде Корона вирусът, пандемията и първият
локдаун, при който ни бяха забранили дори разходки в парковете. Цялата моя
същност се противопоставяше на този геноцид – то си беше геноцид - ние бяхме
затворници в домовете си, без право на пряка слънчева светлина и чист въздух,
превръщахме се в престъпници в момента, в който прекрачим прага им. Бунтувах се
срещу всички тези ограничения, въпреки страхът от вируса, който беше обзел и
мен. Душата ми имаше повече жажда за живот от тялото, защото вътрешно знаех, че
тялото не може да е здраво, когато душата е болна. Вече никоя
книга/сентеция/реч на следваните от мен инфлуенсъри не можеше да ме накара да
се примиря, нито глупостите, с които се опитваха и все още се опитват да ни
затворят очите - че човечеството, разбираш ли, сега осъзнало, че не може да продължава да живее така консумеристки (но управляващите
го - могат), че този аскетизъм ни възвисявал като хора и ни показавал какво е
важното, а природата се прочиствала и ликувала. До някъде имаха право – видяхме
кое е важното – живото общуване с хора и елементарната свобода, която приемахме
за даденост до момента и за която вече трябваше да се борим с нокти и зъби, със
сила, с всяка клетка на тялото ни, защото заслужаваме да сме живи и да имаме
право да празнуваме този естествен живот по естествен начин! Разбрахме, че
искат да ни го отнемат и какво още искат да ни отнемат продължаваме да
разбираме с всяка поредна безумна „мярка“. Като пример: с маските ни отнеха
човешкото достойнство – това беше първото, за да могат да продължат с все
по-крайни, затворнически, антихуманни „мерки“.
И тогава открих
Възраждане. Самото му име „Въз-Раждане“, защото човек, се ражда отново, когато
открие кой е и тогава започва истинският му живот, дава отговор на въпроса кои
са тези хора и за какво се борят. Това са хора, които може да се каже, са
намерили себе си. Влязох на първото събрание сред скупчили се хора стол до
стол, без маски и ръкавици, смели и силни. И в този момент се преобърна целият
ми светоглед. Бях у дома си, намерих всички отговори, стъпих на земята, събудих
се: бях като Нео, който избира червеното хапче – излязох от Матрицата. И да, не
казвам, че като всяко раждане, не беше болезнено и даже казвам, че още е, но
знам, че си струва, повече от всичко досега и че това е всичко, което съм
търсила до момента в живота си. Дадох си сметка, че това, което прави човека
човек е именно неговата идентичност, иначе сме на нивото на животните, че
идентичността може и трябва да те събира с хората и не е задължително да те разделя
от тях, че истински свободен си, само ако си някой и ако имаш цел, която не е
свързана само лично с теб. Пример за
това са човеколюбивите идеи на Левски, който е искал свободна, национално независима
България, в която обаче законите и правилата да са еднакви за всички и всички в
нея да имат равни права като граждани. Може някой да ни убеждава, че това е
утопия, че човечеството не е достигало никога подобно общество и затова няма
смисъл да се борим за такова, но какъв е смисълът да си човек, ако не е да се
бориш за най-добрия възможен свят за теб и за твоите деца, и най-вече - за
твоите братя?! И не си ли ти това, което вярваш, че можеш да бъдеш, което
твърдят уж всичките new age течения.
Живеем в материален свят и само истинската борба дава смисъл и те кара да се
чувстваш жив, а тя е възможна единствено със съмишленици, с които заедно да
поемете по този чуден, стръмен път.
Оказва се, че
национализмът е единственото ни оръжие срещо глобалиската пропаганда, която
иска да станем „граждани на света“, което в превод значи „ничии граждани“, или
ако сме по-точни в разкриване на истинските им намерения „никакви граждани“,
джендъри, самоопределящи пола си, безцветни, безнационални, безчовечни,
безбъдещни, бездетни. Какво може да ни спаси: традициите, историята, българските
празници, съратниците, общата кауза, семейните ценности – всичко, което може да
ни изглежда вехто и остаряло, но което казва: „Аз съм някой, аз съм камък,
който тежи на мястото си, аз имам корени, аз съм като стогодишен дъб – не можеш
да ме бутнеш“. Това са нещата, които те искат да унищожат и самият факт, че
именно те им пречат трябва да запали в главата ни червена лампичка, че това са
единствените ни останали оръжия, а те искат да ни обезоръжат. Когато се разруши
семейството, рода, нацията, човек става никой и виси беззащитен в празното
пространство, като зейнала пропаст, готова да приеме всяка дадена му отвън
идентичност, всяка чужда заповед и накрая става безволев роб. Не можеш да си
просто никой, освен ако не искаш да се върнеш в праисторията - това е една огромна
заблуда! Въпросът е кой ще избере какъв си – ти за себе си, или някой друг ще
избере кой да си ти, вместо теб? Защото живеем в дуален свят, свят на
контрасти, свят на хляб и на права, на различия, на бедност и богатство, на
възможности и робство, на любов, която събира и на омраза, която разделя и ако
не отстояваме своето, ще ни бъде наложено чуждо, а целта на чуждото е да ни превърне в затворени животни без права.
Защо ни е чиста планета, ако на нея няма останали истински хора?! Има една
велика мисъл на Яне Сандански, която никога няма да остарее във времето: „Да
живееш – значи да се бориш: Робът за свобода, свободният – за съвършенство“.
Тази мисъл събира в себе си целия смисъл на човешкото битие. Ако я продължим
логически, можем от нея да изведем следната аксиома: да си човек, значи да си
жив, да си жив, значи да живееш, да живееш, значи да се бориш, следователно ДА
СИ ЧОВЕК, ЗНАЧИ ДА СЕ БОРИШ!
Когато излезеш от
Матрицата се налага да видиш с очите си всички безчинства на управляващия режим,
всички манипулации, на които си бил жертва от както си се родил. Налага се да
поемеш отговорност за тях, защото си бездействал през целия си живот. Променя
се целият ти мироглед. Разбираш, че нищо не
е такова, каквото ти е изглеждало и жаждата за знания те тласка все
по-напред и все по-надълбоко в заешката дупка - чувстваш се като Алиса в
страната на чудесата, но чудесата тук не свършват. Разбираш, че всичко, което
чуваш и виждаш по националните медии е лъжа. Истината става безценен бисер за
теб и има само едно лице, колкото и да се опитват да я замажат. Промяната става
твоя лична отговорност и всяка минута, в която не работиш за нея ти се струва
изгубена. Нагърбваш се с огромна тежест: тази на истинския, смислен живот, в
който най-накрая знаеш, че можеш да промениш нещо и този път наистина, защото
има с кой и има как. Хората, които срещаш от Възраждане са обикновени хора,
отрудени, понякога уморени от борбата за хляба, от време на време лутащи се за
начина, по който трябва да водят своите битки, но в очите им грее пламък на
воини на светлината. Крадат от малкото си свободно време или отдават всичкото
си, като те вдъхновяват с примера си и отдадеността си на каузата. Знаеш, че
вече не си сам, а си част от нещо голямо. Възраждане не е просто партия (някои
ни наричат секта), но истината е, че това е начин на живот. Един възвишен
живот, в който постепенно порасваш, надмогваш егото си в името на каузата,
забравяш себе си и ставаш чиста сила, пак в името на тази кауза. Всички лични
амбиции и сръдни трябва да останат на
заден план - за да си част от Възраждане се налага да ставаш всеки ден малко
повече човек с главно Ч. и истински Българин, каквито са били предците ни,
борили се за свобода, благодарение на които все още ни има. Те никога не са се
отказали от това да бъдат патриоти и националисти, не са се срамували от това.
Ако не вярваш в
себе си, ела и се запознай с нас - примера ни, ще те накара да повярваш. Сега е
моментът да избереш: синьото или червеното хапче? Среден път няма.
Лиляна Ананиева, член на ПП Възраждане
